Светът не е Олимпиада. Тя е само една част от него, въпреки, че на някои държави много им се иска Игрите да концентрират изцяло вниманието и емоциите ни.
Докато спортистите се борят за медали, а ние ръкопляскаме на успехите им, което те безспорно заслужават, децата в Сирия остават без родители. Населението в областта Сахел в Африка умира от глад и жажда. Жестоките борби между бунтовници и власти в Конго прогонват над 250 000 жители от домовете им. Олимпийските игри са съвременният Колизеум. Зрелището преди всичко.
Светът е изтъкан от несправедливост, която го обримчва като паяк в огромната си лепкава мрежа. Някои се заплитат в нея и биват погълнати. Други се възползват от това, че паякът се е нахранил, и продължават напред.
Олимпиадата разделя. Не просто атлетите един от друг. Държавите. Континентите. И не само заради броя на медалите. Тя е онова положително явление, което е необходимо в кризисни времена като настоящите и отклонява вниманието от проблемите. От войните, глада, болестите. В този смисъл е много удобно Лондон да приюти Игрите – той е достатъчно далеч от местата, където се случват тези масови трагедии. Не, че това е търсено нарочно.
Не е приятно да мислим за смърт, когато гледаме Откриването. Когато се смеем на скечовете на Мистър Бийн, или гледаме как английската кралица скача от хеликоптер. Нито когато фойерверките и светлините ни заслепяват от екрана. Или пък докато слушаме как сър Пол Маккартни пее Hey Jude така, сякаш не е на 70 , а на 25. Не е и логично. А би трябвало. Защото с тези 19 милиарда долара, които Лондон похарчи за Игрите, можеха да се спасят много, много човешки животи. Дори и във Великобритания.
Войната, както казват реалистите, е естественото състояние на държавите. Ако сме съгласни с тях, трябва да приемем, че винаги ще има военни конфликти. Не е възможно предварително уговорени и планирани с години събития като Олимпиадата да бъдат отменени, но дори и да стане чудо и това да се случи, вероятно въоръжените конфликти няма да секнат. Но има начин чрез Игрите да се подпомогнат страни като Сирия. Там хора загиват не в продължение на 10 дни през 4 години. Ежедневно. Част от приходите от спортното събитие могат да послужат за построяването на бежански лагери за онези, които отчаяно се опитват да напуснат родината си, подгонени от танковете на Асад или на бунтовниците. Съседките на Сирия се притесняват от бежанските вълни и затварят границите си. Парите могат да решат един от най-сериозните проблеми на гражданската война в страната. Или пък да подпомогнат кампаниите на Червения кръст и Бил Гейтс за ваксиниране срещу СПИН в Африка. Или да построят кладенци с питейна вода и да доставят хуманитарни помощи в Сахел. Обединеното кралство няма да остане без печалба, а и ще си направи безпрецедентна автореклама. Тези идеи обаче изглеждат като плод на бълнуване. Още повече, след като президентът Асад предупреди, че при чужда намеса в конфликта може да използва химически оръжия. И след като е ясно, че силните на деня не се интересуват от слабите. Твърде хубаво е , за да е истина. Затова и не е.
Русия и Китай, които три пъти блокираха резолюцията на ООН за Сирия, независимо от причините (защото фактът,че страната е един от купувачите на оръжията им, не е единствената такава), имат интерес Олимпиадата да замайва като чаша искрящо шампанско главата на световното население. Обединените нации не могат да предприемат дайствия, които да прекратят конфликта, и тежестта за това пада върху Москва и Пекин. Всяко разсейване в друга посока е желано. Не само от тях, но и от всички държави – членки на ООН, които наблюдават ситуацията и напомнят безпомощни старци, които гледат как ограбват нечии двор и могат само да сочат с бастуните си и да цъкат недоволно с език.
Радостта от победата е заслужена награда за олимпийците и държавите им. Но тя не може да бъде споделена от онези, които не знаят къде ще прекарат нощта и дали ще се събудят на другия ден. Хуманизмът изтъква, че човекът е най-важното от всички неща. Но това философско течение не е популярно в Света на Олимпиадата...