Животът ни се измерва в години. Този на водата – в  капки. Тя също остарява. Преминава през изпитанията, на които я подлагаме. Уморява се. Водата е като жена, която ‘’стопанинът’’ (ние) на ‘’къщата’’ (Земята) не забелязва – не защото вече не я обича, а защото никога не е осъзнавал, че му е необходима. Когато понечва да си тръгне, той не се опитва да я спре – нали си има по-атрактивни ‘’любовници’’  с всякакви подобрители и оцветители като колата, фантата, бирата...  След време, когато те свършват, мъжът се оглежда. Нещо му липсва. Ожаднява. И разбира – отишла си е. Сега е времето да си припомни девиза на оптимистите – ‘’Когато животът ти поднесе лимони, направи си лимонада’’.  Но и за лимонадата е нужна вода. Лимоните стоят на масата, изсъхнали. Лимонада няма. А вкусът в устата горчи...   

      Докато водата си отива капка по капка, краят на света наближава стъпка по стъпка.  Той няма да дойде изведнъж, а ше  се разгръща в продължение на десетилетия. До последната капка. Кръвоносната система на Земята – това е ‘’синьото злато’’, както прозорливите са нарекли водата. Заради нея ние възприемаме мястото, където живеем, като ‘’Синята планета’’. Скоро епитетът може да се смени -  от ‘’синята’’ ще се трансформира в ‘’жълтата’’. Но не, Земята няма да се превърне в планета от злато . Има шанс обаче да стане пустиня. Ние можем да предотвратим промяната – ако съумеем да погледнем по-далеч от кранчето на собствената си чешма.

      Водата се е превърнала в кутията на Пандора – ако я ‘’отворим’’, от нея капка по капка, една по една ще излязат злините, които и причиняваме. Замърсяването и от химикалите на заводите, от тези в селското стопанство, от изпарения на автомобили, които достигат облаците (като съвременна Вавилонска кула) и се изливат във водните басейни под формата на дъжд.  Пресушаването на водоизточници, което е основен ‘’инструмент’’ за строежи.  Изпомпването на 30 милиона галона вода всеки ден. Хабенето и, като безметежно оставяме душа пуснат, докато сапунисваме косата си, бръснем се, оглеждаме се, припяваме си. Промяната на химичния и състав чрез насилственото и ‘’задържане’’  в  бентове, което увеличава температурата и, убива хранителните вещества и микроорганизмите в нея и и пречи да стигне крайната си дестинация – животинския свят в океана. Отклоняването от естествените и маршрути към градовете, което служи на нарастващите нужди от вода на домакинствата вследствие процеса на урбанизация след Втората световна война и превръщането на села в безлюдни местности. Към всички тези ‘’бижута’’, които сме сложили в ‘’кутията’’, се прибавя ‘’най – бляскавото’’ – само 3 процента от водата в света е питейна, а с действията си сме засегнали по-голямата част от нея. Като се замислим над това, капките заприличват на сълзи. 

     Водата изтича капка по капка. Бяга. Криволичи. Крие се. Африканските държави са изправени пред възможността да останат ‘’на сухо’’ след по-малко от 50 години. Жителите на Гана и сега са принудени да чакат водата да потече от чешмите им.  Не секунда, която отброяваме ние. Не минута. Не дори час. Седмица. Може и по-дълго. Този, който работи в семейството и има пари да плаща водата, която там наистина се таксува като злато, определя режима на домочадието си – кой, кога, за колко време и за какво да я ползва. И никой не му се сърди, защото осъзнава, че в редките моменти, в които намира диамант, не го изхвърля на боклука, като оставя кранчето отворено, докато си мие зъбите. Една от драмите на африканския континент се състои в това, че европейците се интересуваме от него само като колонизатори. Ако спрем да мислим европоцентрично, в съзнанието ни е възможно капка по капка да потекат историите като тази на хората от Гана. От тях може да стане не вир, а море. Море от суша...  И ще разберем, че водата, която изтича капка по капка от кранчето ни, защото на вратата се е почукало и сме  забравили да го затворим, е могла да послужи на една африканска майка, която не е овладяла пожара в дома си поради липса на вода и чиито две момиченца са загинали в пламъците - отчасти заради нас. Това е истинска история, която би трябвало да отключи колективното ни чувство за отговорност. Такива случки са в състояние да променят отношението ни към водата. Стига да има кой да ги разказва. А и кой да ги чуе.

      Война за вода – така изглежда Третият световен конфликт, смятат хидролози като доктор Микал Кравчик, носител на наградата на Г7 за демокрация и гражданско общество. Ще надделеят тези, които могат да си позволят водата. Да платят всяка капка – любим глагол в епохата на свободната стопанска инициатива. По-богатите страни, казват анализатори, ще усетят Световната водна криза по-късно от по-бедните. Но няма да я избегнат, ако не започнат да ценят всяка капка. Големите печеливши от войната ще бъдат компаниите, които търгуват с вода. Едно шише малка минерална вода е над 2 пъти по-скъпо от същото количество чешмяна вода. Както се казва в един виц: ‘’Tова е логично, но не е редно’’, защото водата е равносилна на правото на живот, залегнало в конституциите на множество държави. Тя е колективно благо, до което всеки трябва да има достъп, дори и да не е допринесъл за него. В близкото бъдеще компаниите ще са тези, които ще могат да вдигат цената на ‘’синьото злато’’ докъдето си искат, тъй като то ще е най-търсената стока в световен мащаб. Те ще печелят от жаждата ни, освен ако всяка държава не национализира водните си ресурси. Всяка капка вода наистина може да стане златна.

       Валежите в България са намалели с повече от 30 процента в сравнение с 60те години, съобщиха от WWF – ‘’Световен фонд за дивата природа’’. Изтичането на водата капка по капка от чешмата и душа ни е традиция не само при нас, но според еколози, българите пилеят осем пъти повече вода от средните количества за Стария континент.  В 28 области в България питейната вода не отговаря на здравните стандарти за безопасност. Това сочи анализ на ресурсите на страната, направен по поръчка на Министерството на околната среда и водите. 82 подземни водоизточника са проблемни. Тези в Меричлери, Татарево, Симеоновград и Поибрене не могат да се използват поради забрана от Европейския съюз, защото са замърсени.  За да сме честни, трябва да добавим – дори тези тенденции да се задълбочат, България няма да се превърне в пустиня. Но ще ‘’пожълтеем’’ сериозно, ако не започнем да пестим. Не парите, капките. Нека опитът ни в спестяването на едното се пренесе в опазването на другото.

      Вероятно ще се наложи да жертваме първото в името на второто. Водните компании в България искат увеличаване на цената на водата с около 10 процента. След като сме се специализирали в покупките ‘’на промоция’’ на хамбургски салам и телешки джолан, ще трябва да се научим да пестим, за да си купим и вода. Тя също може да се    продава промоционално. Едно шише от литър и половина за 9.99, вместо за 10лв., например. В света на капитализма човек не е заинтересован от нещо, което не е свързано с пари.  По тази логика след около половин век в центъра на вниманието му ще е водата.

       Съществуват религии, чиито последователи вярват, че водата пречиства духа. Кръщаването на децата в християнството става чрез изкъпването им в светена вода. Къщите се освещават с нея за прогонването на демони. Нямам за цел да светотатствам. Ако обаче водата изчезне напълно или останалото от нея е заразено с бактерии, не мога да си представя как ще се извършват тези тайнства. Със светен петрол? Или със светени химикали от заводите?  Не ми звучи религиозно.

             Можем да създаваме дъжд. Не, не сме Господ, но чрез технологиите сме способни да създаваме облаци, от които да извличаме дъжд, и да ги насочваме  към местата, които страдат от суша. Чрез ръчно направени малки язовири от дърво например, можем да задържим водата на места, където няма растителност. Така почвата ще я попие и капка по капка ще израства цвете след цвете. Можем да не използваме Черно море като събирателна точка на отходни канали. Една от Десетте божи напасти, сполетели египтяните затова, че не искали да освободят израилтяните от робство,   е замърсяването на реките им толкова, че да не могат да пият от нея и да се къпят. За какво се наказваме ние? Можем да караме колела и да не превръщаме атмосферата в парник , побиращ вредните емисии от автомобилите и бомбардиращ ни обратно с тях капка по капка с всеки изливащ се дъжд. ‘’Колела?! Разстоянията са дълги, закъснявам за работа, среща, дискотека...’’, после: ‘’Искам да се прибера, скапан съм...’’ Тогава може и кънки, скейтове, блейдове, тротинетки, кецове с вградени колела. Имаме и крака – но това е утопия. Някои пък ползват коне.  Колелото вече не звучи толкова зле, нали?

       Капка по капка сме способни да възстановяваме загубите на вода, които сами сме причинили по различни начини. Да пречистваме останалото, за да не бъде качеството му по-ниско и от данъчните ни ставки. Да предотвратим нечия гибел.  

       Докато спестяваме водата капка по капка, краят на света си отива стъпка по стъпка...